Спас Джевизов пред Betenemy: В България не се правят футболни бази, а терени, които след една година стават гробници

betenemy
Видяно 75 пъти

Спас Джевизов тръгва към големия футбол от Ботев Пловдив, за да направи име след това в ЦСКА и да се превърне в една от големите му легенди. С „червените” той е четирикратен шампион на България и два пъти носител на Купата на България. Участник в паметни мачове на ЦСКА в турнира на КЕШ, сега Шампионската лига, включително при детронирането на настоящите европейски шампиони Нотингам и Ливърпул. За историческия успех с 1:0 като гост на Нотингам Джевизов изработва попадението на Керимов с феноменален подаване, увековечено от феновете с фразата: „30-метров дълъг пас дело на Джевизов Спас”. Легендарният №9 е също европейски шампион за юноши на България от 1974 година, последната титла за български подрастващи до този момент.

В интервю за Betenemy, Джевизов разкрива защо се е отказал да бъде треньор, говори за проблеми на родния футбол и за грешки и пропуски в личната му уикипедия.


Г-н Джевизов, след края на кариерата Ви се отдадохте на треньорския занаят. Защо приключихте бързо с него?
Бях доста темпераментен от пейката. Хабях много нерви, влагах безрезервно цялата си енергия и страст, но в един момент реших, че това може да ми се отрази на здравето. Казах си: „Това не е за мен, аз не съм холерик”.



Сега сте скаут към ДЮШ на Лудогорец, какви точно са Ви задълженията?
Отговарям за София и региона, като търся талантливи деца за академията на Лудогорец. Работата ми доставя удоволствие и признание, тъй като няма нищо общо с футболните простащини у нас, с татуировките, прическите. Гледам всички мачове, особено в подготвителните групи и елитните групи, естествено, гледам и първенствата на мъжете, както и тези в Европа и света. На ден гледам по 5-6 международни мача.



Щом следите и българското първенство, виждате ли футболисти, с които може да е свързано едно по-добро бъдеще на клубния и националния ни футбол?
Има такива, но много от тях не се развиват в правилната посока в края на юношеската си възраст и когато влязат при мъжете. Трябва да попитате обаче треньорите им защо се получава така. Не ми прави добро впечатление, че в някои клубове се стремят на всяка цена да налагат свои юноши. Така не само, че не се помага на млади играчи, но им се пречи да израстват. Ако един млад играч има качества, разбирам. Но повечето от тези младоци, които виждам по нашите терени, попадат в съставите, защото според треньорите им трябва задължително да играят.



Защо футболът ни е зле?
Отговорите за причините няма да стигнат в едно интервю. Кoгато аз имах честта да съм от поколението, което донесе последната ни европейска титла за юноши, другите страни идваха в България да се учат на футбол. Сега са далеч пред нас, тъй като изградиха бази, футболът им стана държавна политика, инвестират сериозни средства в инфраструктура, правят футболисти и т.н. Докато ние отиваме към дъното, след като нямаме дори елементарното – прилични бази.



Казвате липса на бази, но държавата не спира да се хвали, че прави нови терени и реновира стари.
Правят се терени по европейски проекти, на които след една година тревата е заприличала на гробница. Това не са бази. Отделно се правят в селища и градове, в които няма футболни традиции и интерес към футбола. Защо се получава това, да кажат специалистите.



Има ли рецепта за лечение на футбола ни?
Рецепта няма. Не може да кажеш, това направи, онова направи и нещата ще станат. Трябва вяра и работа, професионална работа на всички нива във футбола, но и на европейски бази, на които спецалистите да се стремят ежедневно да се произвеждат футболисти. Сега такава база у нас има само Лудогорец. Вълшебна база е. Който не я е виждал, да отиде и да я види. И след като този клуб е направил такава база и е създал организация и ред, тези, които се занимават с децата и юношите му, не може да имат оправдание, ако не са изпълнили поставените задачи и цели.



Вие сте продукт на пловдивския Ботев. Какво помните от дебюта си при мъжете?
Бях войник, когато през 1975-а излязох срещу силния Пирин на неговия терен в Благоевград. Ботев бе тогава сладък отбор. Играх рамо до рамо с Динко Дерменджиев-Чико и Виден Апостолов и Георги Убинов, Бог да ги прости, както и с Димитър Вичев, Вангел Делев, да не изреждам още. На полувремето беше 1:1, след като вкарах изравнителен гол на големия вратар Христо Христов-Бараката, лека му пръст. Няма да забравя, че след моя гол Чико дойде при мен и ми каза: „Браво, малък. Сега ще ги бием”. И така стана. Победихме ги с 3:2.



Сега обаче Ботев страда. Има много задължения и бъдещето му е поставено на карта, въпреки че обновеният му стадион ще е готов до 9 месеца.
Хубаво е, че ще имаме нов стадион, но нали и някой трябва да играе на него. Каква ще е ползата, ако Ботев има хубав стадион, а няма силен отбор. Четох, че руснак е изявил желание да издържа Ботев, но още няма нищо черно на бяло. Дано клубът има късмет да си намери добър стопанин, защото е марка в нашия футбол.



Зная, че в Омония Ви уважават много, играли сте там три години, после още три сте били треньор, защо не останахте да работите с деца в Кипър?
Първо, искам да уточня, че това, което пише в уикипедията ми, не е вярно. Не съм играл три, а четири години за Омония, а треньор на този клуб никога не съм бил. Бил съм треньор два пъти на Алки, въпреки че в уикипедията ми пише един, и два пъти на Анагениси Дериния. За треньорския ми престой в Анагениси изобщо не пише в уикипедията ми, както и за този като футболист на ЕПА един сезон. Но да се върнем към въпроса Ви. Два пъти бях шампион с Омония, два пъти носител на Купата на страната, станах и голмайстор на първенството. Много ме уважават там, преди години на една среща на ветараните, всички станаха на крака в залата и ми ръкопляскаха. Но аз нямаше как да напусна завинаги България, защото съм националист.



След като никъде не се споменава за периода Ви като играч на ЕПА, разкажете накратко за него, за да знаят поколенията за последния Ви сезон като футболист?
Бях на 35 години и смятах, че съм приключил с футбола. Правех кросове за здраве край Искър, тъй като живея в Дружбите в София. По време на един крос, чух гръцка реч на стадиона в Герман. Отидох и видях Йончо Арсов, Бог да го прости, да тренира ЕПА Ларнака. Отбор с традиции в Кипър, три пъти шампион, пет пъти носител на Купата, но за първи път беше изпаднал във втора дивизия. Йончо Арсов ме покани да им помогна. Съгласих се и отидох. Завършихме първи и се върнахме в елита. Вторият остана зад нас с 14 точки, а аз станах голмайстор на групата. Но повече се радваше на головете си моят съотборник Христо Денчев, Бог да го прости. Аз пък повече се радвах, когато му подавах да вкарва или му преотстъпвах тази възможност. Като мина годината, се върнах у нас. Президентът на клуба обаче, който беше учител и интелигентен мъж, ме помоли да остана още една година. Реших да приема, но по време на подготвителния период почнаха да ме болят колене, глезени. Казах си: „Аз съм дотук, защото никога не е късно човек да стане за смях”. И приключих с кариерата си на футболист. Впоследствие ЕПА играеше успешно в елита, а по-късно се обедини с друг клуб от Ларнака – Пезопорикос, в АЕК Ларнака. Отборът си направи база и стадион, няколко пъти стана вицешампион, спечели по два пъти Купата и Суперкупата на страната и записа няколко участия в евротурнирите. Там изигра и два мача с Лудогорец.



Г-н Джевизов, на терена Вие и Цветан Йончев бяхте страховит тандем. Йончев обаче от години живее в САЩ. Поддържате ли връзка с него и има ли намерение да се връща?
Разбира се. Чуваме се непрекъснато, все пак съм му кум. Цецо никога няма да се върне в България. В САЩ се е устроил прекрасно, там е семейството му, адаптирал се е към живота. По повод гурбета с Цецо сме различни. Аз вече Ви казах, че никога не мога да напусна за постоянно България. Но той пък ми казваше: „Един ден ще си тръгна оттук, да знаеш”. Отговарях му: „Къде, ще тръгваш, бе?”. Но ето, че си тръгна. И сега е щастлив в САЩ.

0 коментари за “Спас Джевизов пред Betenemy: В България не се правят футболни бази, а терени, които след една година стават гробници

    Няма добавени коментари все още. Бъди първи!